Корените на народната медицина в България трябва да се търсят още в предисторията на българската държава. Нейните традиции са изградени от развитието на културата още от древните траки, която от своя страна в резултат от различни исторически моменти и икономически причини е била многократно повлияна от културата на перси, келти, скити, гърци, римляни и араби. За развитието на лечителското изкуство през онези епохи се съди по писмените паметници, оставени от някои народи, и по намерените археологически находки.
На територията на България при разкопки на надгробни могили от времето на траките са намерени хирургически инструменти, по които може да се съди за степента на развитие на тогавашната хирургия и медицина. От времето на траките у нас са намерени останки от светилища, свързани с култа към Асклепий, който тогава е бил почитан като бог на лечебното изкуство. С появата на славяните на Балканския полуостров към традициите на народната медицина на траките се добавят нови елементи. Славяните придават на лечебните процедури и религиозен характер, това съвсем не означава, че те не съдържат рационалност, постигната в резултат на дългогодишен опит. Налични са данни, че славяните са използвали лечебни средства от растителен произход – бреза, бряст, върба, глог, дрян, ела, жълт кантарион, липа, пелин, хрян, шипка, явор и други. Те познавали различни отровни и упояващи растения, както и билки, предизвикващи повръщане. С екстракт от чемерика намазвали острието на стрелите си по време на война. Като упояващи средства използвали мака и конопа. С помощта на бръшлян предизвиквали повръщане.
Прабългарите приели не само езика на славяните , но и цялото културно наследство, натрупано на Балканския полуостров от различни цивилизации. От своя страна към него те прибавили и свои методи на лечение – те добре владеели способи за даване на помощ на ранените по време на сражение. Много от тези методи са преминали в народната медицина на славянобългарите.
На по-късен етап, в средновековна България, народната медицина е претърпяла определено развитие, за което се съди вече по книжовни източници, останали от онази епоха. От тогава датира първата преведена медицинска книжнина, която е била разпространявана заедно с църковно-богослужебните книги и с тези по природознание, история и философия. След покръстването на българите и утвърждаване на християнството по нашите земи били създадени първите школи, в които се преподавало не само философия, но и естествознание. Такива били школите в Преслав и край Охрид, а по-късно в манастира „ Св. Козма и Дамян “ в околностите на Битоля, както в Бачковския и Рилския манастир. Единствен книжовен източник по това време, в който се говори за приложението на българската народна медицина, е въпросникът на цар Борис I, изпратен до папа Николай I в 869 г. След него Йоан Екзарх (IX – X в. ) в книгите си „Небеса“ и „Шестоднев“ е оставил авторизирани преводи за изучаване на човешкото тяло и за лечение на болестите му.
Климент Охридски – създателят на първата висша школа в България, познавал средновековната медицина и сам се занимавал с лечение. През втората половина на IX в. в Климентовия манастир в Охрид към школата била създадена и лечебница. От написаното от Климент Охридски „Слово на светите лечители Козма и Дамян“ може да се съди за прилаганата тогава медицина.
В началото на X в. голяма известност като лечител получил Иван Рилски от Рилския манастир, където лекувал най-различни недъзи. Негов съвременник е Гавраил Лесновски, който събирал много знания в билколечението. С голяма популярност по онова време се славел Йоахим Осоговски, който живял в Сарандопорския манастир край Крива паланка. През XI – XII в. в югозападните български земи е живял и лекарят Евстатий, който оставил недовършен ръкопис с описание на различни болести и лекарства.
От 1073 г. датира руската книга „Изборник Светослава“, която е превод от българския „Сборник на цар Симеон“. В него е развит и раздел за лечение с билки.
За развитие и популяризиране на лечителството в средновековна България допринесли много богомилите. Самият поп Богомил (Йеремия) е бил лечител. Василий Врач автор на основополагащия за богомилската медицина труд „Зелейник“, написан през X или XI в. е особено ценен и съдържа рецепти за лечение с билки, мед и др. при различни заболявания. Из между богомилите Василий Врач бил най-значим като личност, с произход от селата около Охрид. Той получил подготовката си в школата и лечебницата на Климент Охридски, там имал възможност да се учи и практикува, а също така усвоил и лечебните методи на арабската медицина. Василий Врач е оставил широка диря след себе си като лечител, идеолог и проповедник срещу потисничеството на феодалната власт и срещу безправието на крепостните селяни, заради което е изгорен на клада от църквата.
В средновековна България специалисти в областта на лечението били предимно служителите на религията. Освен тях с лечение се занимавали и народните лечители, които използвали богатия си житейски опит и знания, унаследени от старите култури и предавани от уста на уста.
След падане на Втората българска държава под османско владичество духовното развитие на българския народ било спряно. Завладяна и разрушена с огън и меч страната ни станала огнище на болести и епидемии. Обезправеното българско население било принудено да живее в схлупени и нехигиенични жилища, унищожени били старите тракийски и римски водопроводи. През мрачния период на османското владичество са отбелязани 44 чумни епидемии, на които станали жертва цели села. Разпространени били някои кожни заболявания, малария и др. През тези тежки и трудни времена българския народ намирал спасение за здравето и живота си в манастирите и при народните лечители. Тогава традиционната народна медицина играела изключителна роля за поддържане жизнеността на бъдещите поколения и за просъществуване на българския народ. Народните лечители лекували с билки, давали съвети за водолечение, използвали някои минерали и животински продукти, мед, восък и др., често лечението било съпътствано с митични и религиозни ритуали. Д-р Никола Савов Пикало (1792 – 1865 г.) е първият български лекар, получил образуванието си на запад. От периода на робството са ни познати 19 ръкописа на народни лекарственици, датиращи от XVIII и XIX в. Повечето рецепти са със състав от лечебни растения.
Известен народен лечител през втората половина на XIX и началото на XX в. е йеромонах Неофит Калчев от с. Орешак, Троянска околия. В автобиография си той описва, че в началото е придобил своите знания от неговите майка и баба, които били народни лечителки. След това негов учител бил отец Матей Петров от с. Ново село, който бил 8 години в Света гора, и след като се завърнал в България, ходил от град на град и от село на село да пробужда народа за борба срещу турската тирания. Той превел от гръцки език книга за гръцката медицина.
В биографията си Неофит Калчев пише, че в периода след Освобождението от 1877 до 1917 г. докторите, фелдшерите и аптекарите, представители на официалната медицина в България, отрекли употребяваните от него билки, но той бил убеден, че много скоро те сами ще го потърсят, за да се възползват от тях. През втората половина на XIX в. йеромонах Неофит вече бил много популярен, а след Освобождението издал книгата „Народен домашен лечител“. В същия период живял и работил и народният лечител Марко Павлов от с. Чекале. Негови съвременници твърдят, че той имал големи успехи като лечител и познавал много добре билколечението.
От времето след Освобождението друг наш забележителен представител на българската народна медицина е Иван Раев от с. Шипка. Неговият баща също се е занимавал с билкарство. Като гурбетчия Иван Раев стигнал и до Цариград. Пътувайки из страната, той обогатил знанията си и усвоил голяма част от народната мъдрост, свързана с билколечението в България. Той е създател на оригиналното лечение на сънната болест с винен извлек от лудо биле, което е известно в цял свят под името „българско лечение“.
Друг забележителен народен лечител е Петър Димков, роден в София 20.03.1886 г. Той наследил от своята майка интереса и любовта към народната медицина и природолечението. Голяма негова заслуга е, че в продължение на почти 80 години събира, обогатява, попълва, записва и систематизира огромния народен опит в областта на природолечението. През 1931 г. е издал книгата „Практически съвети за правилно лекуване по метода на Луи Куне“, а малко по-късно – „Наръчник по природно лекуване и живеене“ в три тома. През 1977 г. е отпечатал труд от три тома „Българска народна медицина, природолечение и природосъобразен живот“. През 1980 г. Международната организация за психотронни проучвания с център Люксембург удостоява Петър Димков с диплом за дейността и трудовете му, които са ценен принос в областта на природолечението. През 1981 г. Държавния съвет на НРБ го награждава с орден „Кирил и Методий“ за изключителния му принос за събиране и съхранение на опита на народната медицина.
През различните периоди от историята на нашия народ билколечението и народната медицина са имали своето значимо място. Те са се оценявали като едно от най-големите богатства на нашия народ, което е свързано с живота и борбите му през вековете.
През изминалия век след един период на „химиотерапевтична интоксикация“, в който в резултат на епохалните постижения на синтетичната химия възможностите на химиотерапията неоправдано са били преувеличени, фитотерапията отново заела мястото си в съвременната медицинска наука. В целия свят се отворили широко вратите за фитотерапията, а у нас се създали достатъчно възможности за приложението и разумното ѝ използване успоредно с методите на официалната медицина.
След указания, отпечатани в държавни и партийни документи, за разширяване на билколечението у нас в редовната програма на студентите от висшите медицински учреждения от 1976 г. е включен предметът фитотерапия. През същата година е отворила врати клиника по фитотерапия към МА в София. През 1977 г. е утвърдена програма за изпълнение на основните насоки на Държавния съвет на НРБ за опазване, култивиране и рационално използване на лечебните растения до 1990 г.
През 1980 г. от МНЗ са били разкрити кабинети по фитотерапия към всяка окръжна болница. Били са проведени мероприятия за подобряване снабдяването на населението с билкови чайове, урежда ли са се курсове за увеличаване на познанията на лекари и фармацевти в областта на фитотерапията. Увеличила се аптечната мрежа за изпълнение на билкови рецепти. Всички тези мероприятия са създали условия за по-широко използване на фитотерапията от официалната медицина.
И в заключение нека си зададем въпроса: Какви са грижи, които полагаме днес за нашето здраве?
Източници:
Природна аптека
© Димитър Петров Памуков
Христо Захариев Ахтарджиев, 1981, 1989
